Bike Nonstop US 2021 – Ден 10

Ден 10: Valentine, NE – O`Neill, NE километри- 190,4, изкачване- 249 метра

Това беше един от най -лошите ми дни през цялото състезание, пълен с премеждия, контузии и лошо време.

Напуснах къмпинга в Cody, NE рано преди изгрев слънце и се надявах да се справя с цялата велоалея Cowboy Trail с дължина 300 км. Това което знаех от двамата състезатели пред мен не беше обнадеждаващо и ме очакваше сериозен ден.

Реших да закуся в бензиностанцията Phillips 66 която имаше прикачен McDonalds в град Valentine, NE. Публикувах ежедневото видео за всички които ме следяха на живо докато се наслаждавах на горещо кафе и топла закуска. Не бях сигурен къде ще бъде следващото ми снабдяване с провизии и купих допълнително количество напитки и храна. Това бяха общо взето същите боклуци поради ограничените възможности наоколо- бадеми за протеин, банани за калий, кроасани 7 days, пица, а също така и сандвичи от McDonalds. Някак си трябваше да забравя за предпочитанията си към каквато и да е диета тъй като намирането на храна все още беше проблемно. Тялото ми се превърна в кофа за боклук и пусках в него всякакви гадни храни.

Точно преди да потегля, небето потъмня, отвори се широко и заваля обилен дъжд. Време беше да облека дъждобран и непромокаем панталон за да се опитам да поддържам кожата си суха. Честно казано, не ми пукаше че ще се намокря но не мога да си позволя да имам отворени рани по кожата поради намокряне на всички точки на контакт с колелото. При първа възможност се опитвах да си сложа сухи чорапи и колоездачни шорти след което закачах мокрите на седалката за да изсъхнат докато карам. Това беше възможно само ако дъждът беше достатъчно любезен да спре дори за един час. . .

Входът на велоалеята беше наблизо но нещо наистина не беше наред с мен. Чувствах се скапан, болен, дезориентиран и замаян. Какво по дяволите се случваше отново с мен? Повече от вероятно някакво хранително отравяне от скапания McDonalds!

Навън беше все още топло и карането с яке и панталон доведе до прегряване. Спирах много пъти за да си сложа якето и след това да го сваля. През целия ден ту валеше, ту спираше. . .

Самата велоалея беше отвратителна, точно както беше описана от двамата състезатели пред мен. Това беше някаква смес от глина, пясък и варовик, все едно карате колелото си на плажа. Беше толкова дълбоко на места че затъвах. Налагаше се да карам бавно и да стъпвам на земята при всяко потъване за да не падна.

Тук срещнах ветерани от армията на триколки и изглеждаше че те се забавляваха. В същото време аз се чувствах зле но все пак се усмихнах докато ги подминавам. Пейзажът беше доста зрелищен, особено преминавайки през многобройните дълги мостове които отваряха живописни гледки като книга пред очите ми. Честно казано, не се интересувах от това в момента тъй като цялото ми внимание и енергия бяха посветени на това да поддържам колелото в изправено положение. През първите няколко часа паднах два пъти на тази велоалея, какво се случваше с мен? Поне пътната настилка беше някак си мека . . .

Чувствах се като в някакъв лош уестърн филм – погледнах напред и между дъждовните капки видях двама каубоя и 3 коня които се приближаваха бързо. Предполагам че са пропуснали табелата указваща че тук не е позволено за коне. Честно казано, конете бяха по -подходящи от всеки друг начин на транспорт. Оказа се, че тези двама господа са баща и син. Синът яздеше препасан с пушка и дърпаше втори кон зад себе си. Те се преместиха настрани и ме пуснаха да мина след което бутнаха предната част на шапките си надолу за да ме поздравят.

Наистина се питах какво правя тук насред нищото и ще свърши ли някога този лош сън. Как по дяволите ще продължа в момента дори още един километър напред? Скоростта ми на движение беше мизерна и не постигнах значителен напредък. Психически бях в голяма дупка и трябваше да се съсредоточа доста за да продължа . Крайно време беше да си припомня защо съм тук и за какво се боря.

Мотивацията ми беше да се изправя лице в лице със страховете си и да се боря за другите. Както знаете досега, мразя велосипедните пътеки а сега дори ги презирах. Как това е въобще забавно? Карам колело по този равен път който нямаше свършване и гледах същата скучна природа километър след километър. За капак, понякога имаше път който бе успореден на велоалеята, но не можех да карам по него тъй като Cowboy Trail беше официалният маршрут, просто страхотно !

Трябваше да се изправя пред страховете си и да ги победя, затова бях тук. Бях тук, за да се боря за победата, бях тук за да мотивирам децата си и всички които се борят със страховете си, бях тук за да събера средства за рак на гърдата. Трябваше да си напомням отново и отново че това което преживях е детска игра в сравнение с тези които се борят с рак и се борят за живота си.

Бях толкова натоварен психически и физически след като завърших първите си 100 км. Почнах да спирам многократно за да седна на някоя пейка за няколко минути и да си поема въздух ,да изчистя главата си от негативни мисли. Почти заспах в един момент под дъжда, супер странна ситуация. Отне ми около 9 часа за да премина 100те км до Long Pine, NE. Беше около 2 часа следобед когато пристигнах в ресторанта The Sand Hill Lounge, единственото отворено място в това изоставено селце.

Карах на изпарения и имах нужда да хапна и да заредя всички електрически устройства. Ресторантът Sand Hill изглеждаше като декор от филм. Отворих вратата и бях посрещнат от на пръв поглед неприветлив барман който наливаше напитки на посетителите. Неговите точни думи бяха:

“Хей, какво искаш”?

Отговорът ми беше прост: „Храна и вода за да продължа напред“.

Отговорът му беше още по -студен: „Не ми пука въобще какво искаш“

Тогава той започна да се кикоти заедно с всички останали там. Аз също се смеех от сърце. Може би тези хора все пак не бяха лошо настроени а се забавляваха? Намерих контакт и започнах да зареждам устройствата и след това седнах на бара. В най-отдалечения край на бара седеше огромен местен каубой а до мен, местен фермер. Масата вляво от мен беше заета от мъж на средна възраст, неговият приятел и две дами.

Поръчах два хамбургера с пържени картофи и бира. Барманът се хвалеше с това че Небраска е толкова важен щат в производството на говеждо месо и според него, месото тук е с най -добрият вкус в цялата страна. Господинът до мен реши да купи бира за всички, започнахме да си говорим а каубоят от другата страна на бара през цялото време се подиграваше с всички. Меко казано, той не беше приятелски настроен. Питаше откъде съм тъй като очевидно имах акцент. Той беше открито против всички имигранти, против всички демократи и хора с различен цвят на кожата. Думите коите се лееха от устата му бяха изключително обезпокоителни. За да съм изскрен, дори не смея да ги повторя тук. Казах му че съм от Вашингтон, той веднага предположи че съм демократ и правеше опити за евтини шеги. След като се поинтересува за работата ми и научи че се занимавам с алармни системи, той настояваше че такава не е необходима тук тъй като всички са въоръжени до зъби. Беше супер горд че притежава повече от 300 оръжия и не би позволил на никого да се доближи до имота му. Нещата които сподели за хората които имат различен цвят на кожата, жените и нелегалните имигранти не са за споделяне. Всъщност, моите деца са от смесен брак и беше наистина тъжно да преживея тая тирада от злоба. Съжалих го тъй като времето привидно е спряло тук може би преди един век. Едно от двете момчета седнали на масата до мен ми сподели че е с германско наследство и харесва история, така че започнахме да си говорим за Европа, география, войни и подобни теми.

Бях нетърпелив да продължа напред но храната се бавеше така че изпих още една бира. Самите хамбургери да си призная бяха доста вкусни. Всичко което чух в този бар ми кънтеше в главата през целия ден и честно казано ми ставаше тъжно за тези хора, тяхното невежество, омраза и лош избор на думи. За съжаление, загубих около час и шансът ми за завършване на цялата велоалея този ден се изпаряваше бързо. След около 11 часа бях изминал мизерните 100 км.

Досега не ми се налагаше да ползвам алрернативен маршрут поради наводнението. Всеки малък град през който минавах беше почти изоставен и нямаше пукната душа наоколо . Дъждът се смили над мен в късният следобед и успях да поизсъхна. В този район нямаше какво много да се види освен големи ферми за добитък и коне които изглеждаха все едно са хранени със стероиди.

Пет часа след като тръгнах от Long Pine, NE, притигнах в селцето Stuart, NE около 8 вечерта. Бях уморен и готов за вечеря и сън. Това което трябва да се запомни за тези малки селца е че дори да има отворени магазини, те затварят супер рано. Понякога трябваше да се задоволя с няколко напитки от крайпътни автомати. Бях уморен, сънлив и същевременно нямах храна и вода. Психически бях пълна бъркотия.

Потърсих по интернет хотел който е наблизо и така се натъкнах на Stuart Village Inn. За съжаление, след като пристигнах там обиколих около хотела поне 5 пъти и не намерих рецепция, вход и начин да си намеря стая. Звънях многократно на телефонният номер публикуван в сайта им и пак нищо. Какво губене на ценно време.

Както обикновенно, местната пощенска служба беше последната ми опция в този момент. Намираше се в центъра на града и това беше идеалното място да се скрия от дъжда и заредя устройствата си. За съжаление, доста хора влизаха и излизаха от сградата въпреки че бяха затворени от часове. Всеки път когато навеждах глава за да подремна, някой влизаше за да си провери пощенската кутия. Бях учтив и обяснявах че просто се приютявам тук за час или два тъй като бурята ставаше по сериозна с всяка изминала минута. Майка и синът й влязоха и малкото момче беше наистина объркано да ме види в това положение. Чувствах се като извънземен- мръсен, мокър велосипедист който седи на пода на местната пощта. Като цяло загубих около един час тук но така и не можах да подремна. Същевременно, бурята така и не понамали обороти. Състезанието си е състезание и трябваше да продължа напред.

Преди да тръгна се обадих вкъщи обяснявайки че нямам храна, вода и място за спане. За капак на всичко, валеше из ведро. Почти се разплаках но същевременно не исках никой да ме съжалява тъй като това което правя си беше мой собствен избор. Това беше един от онези моменти на несигурност, ще успея ли да преживея тази нощ?

Все още търсех хотел в интернет но продължих напред без да решавам нищо тъй като умът ми беше супер мъглив в този момент. Веднага щом тръгнах, дъждът се усили, небето почерня и светкавиците започнаха да се увеличават. Чувах как животните наоколо се опитват да бягат в търсене на подслон и безопасност. Велоалеята беше едва проходима, а дървета и клони падаха във всички посоки. Наложи се многократно да сляза от колелото и да заобиколя пеша.

Някъде около полунощ стигнах в град O’Neill NE. Приличаше на по-голямо населено място и реших да спра тук в търсене на хотел. Не беше безопасно да продължа дори и километър повече. Бях напълно свършен за деня а бях изминал едни мижави 190 км. За щастие, тук имаше много възможности за подслон и реших да си взема стая във Super 8 до една голяма бензиностанция.

На телевизора във фоайето предаваха лошите прогнози за времето. Бях прогизнал до кости и водата се стичаше по плочките на пода. За щастие, тук имаше перални машини и веднага размених част от мокрите си банкноти за монети. За вечеря трябваше да се задоволя с чипс от автомата на първия етаж. Следях прогнозата за времето и се опитвах да реша кога е най -доброто време да продължа. Според синоптиците, дъждът щеше да спре рано сутринта. Бяха изминали дни откакто имах истинска почивка в удобно легло и тази нощ реших да спя цели 7 часа.

Денят ми приключи след 190 км в O’Neill NE, вторият ми най -лош дневен пробег. След 10 дни бях почти по средата на състезанието след изминати 2587 км.

Това състезание беше в помощ на фондацията за рак на гърдата на Нана Гладуиш “Една от 8”. Помогнете с дарение по вашите възможности

https://www.globalgiving.org/fundraisers/925-miles-ultra-cycling-in-favor-of-the-breast-cancer-p/

Други начини за помощ:

Спестете $20 при покупка на най-добрите седалки inifinity като изпозвате код ” Georgi” на https://infinitybikeseat.com/

Помогнете ми да стана първия роден в България състезател в Race Across the West и спонсорирайте една от контролите https://s-ultracycling.com/raw-2022-sponsor-a-time-station/

Помогнете за поддръжката на тази уеб страница и разходите за hosting

Paypal, Venmo or CashApp @GeorgiStoychev