Posted by Всеки 4 години от далечната 1891 година насам се провежда един от най престижните колоездачни маратони в света. Париж-Брест-Париж. 1200 км с колело от столицата до най западната точка до Атлантическия океан и обратно. Това е и най-старото колоездачно събитие на отворен път.
Състезание до 1951 г , провеждащо се на 10 години. Стартира от националния колодрум в предградието на Париж – Сейнт Куентин.
През 1931 аматъорите са разделени от професионалистите.Има два независими вида маратон. Единия е бревет ( brevet) още наричан randonnée на който колоездачите карат самостоятелно. Идеята е да се завърши под 90 часа без да е състезание. Другия вид се казва Audax където те карат в група и се провежда всеки 5 години.И така през 1931 година има 3 различни събития по един и същ маршрут. Pierre Giffard организира първия Париж-Брест-Париж .Въпреки промените продължава да съществува и до ден днешен.
През ерата на създаването на маратона се създават и пневматичните гуми. Това е състезание да се докаже кои гуми са по-добри.
Само французи могат да стартират и 207 участват за пръв път. Charles Terront използва първите гуми Michelin които вземат лиценз на Париж-Брест-Париж. Той и спечелва. Отнема му 71 часа и 22 минути. Срещу него се състезава Jiel-Laval от Dunlop, но той е минат когато му се налага да спи на третата нощ.
Състезанието е част от идеята да се разпространи и продаде вестник в по голям тираж – Le Petit Journal. Логистиката се указва толкова сложна че решават да го провеждат на 10 години. Всяко колело движещо се от мускулна сила може да участва. Затова има колелеата за двама, трима, легнали, веломобили, триколки . . .
Пежо пробва първия си модел тук да докаже колко е надежден (Peugeot Type 3) ,но чупи скорости и финишира късно.
През 1901 се спонсорира не само от Le Petit Journal , но и от L`Auto-Velo. За пръв път професионалисти са разделени от аматъори в различни групи. Вестниците организират телеграфна система за известяване на резултатите. Maurice Garin завършва за 52 часа сред още 112 професионалисти. Толкова много вестници се продават че Geo Lafevr ot L`Auto предлага създаването на Le Tour De France ( обиколката на Франция) . Първата обиколко на Франция се провежда през 1903г.
Следващото издание е през 1911г. Тук вече се забелязва карането в групи, а не самостоятелно. 5 състезателя стигат до края и един атакува в последните метри да финишира за 50 часа и 13 минути.
През 1921 след първата световна война е следващото издание. Само 43 професионалисти и 65 аматъори вземат участие.
През 1931 правилата се променят. Туристическата ( аматъорска) група се заменя с Audax, където се кара от групи по 10 със средна скорост 20 км/ч. Много хора не харесали идеята. И така се организира друго Париж-Брест-Париж по същото време на същия път. Колоездачите може да карат самостоятелно и трябва да завършат за под 97 часа. 57 участват. Две жени, шест тандема ( колело за двама) и един триплет (за трима).
Заради Втората световна война етапа от 1941 година се мести през 1948г и вестника L`Equipe е спонсор. През 1951 се поставя рекорд от 38 часа и 55 минути. Това време трудно би било подобрено. От тогава насам професионалисти не участват и се провежда на по малки пътища с повече изкачване.
От 1956 до 1975 се провежда на 5 години. И на жените е позволено да карат.От 1991 стартира от Сейнт Куентин в предградията на Париж.
През 2015 германеца Björn Lenhard поставя нов рекорд за аматъйори с време 42 часа и 26 минути.
Аз имах честа да се запозная и снимам с колоездач от първата група . Той е от Словения и завършва на 19-о място. Марко Балох – 45 часа и 25 минути. Следя го отдавна на купата за 24 часобите състезания. Прочетох неговия разказ за ПБП. Казва че просто да се състезава е в кръвта му. Докато били спрели германеца се измъкнал преди тях и повече не успяват да го стигнат. Затова и намаля скороста. ( Ако средна скорост над 33 км/ч може да се нарече намаляне!)
В днешни времена лимита за свърване е 90 часа и обикновенно от 10% до 30% процента от участниците не успяват да приключат. Завършилите приемат титлата “Ancien” и името им се вписва във великата книга на историята на този маратон. Стартиращите се разделят на групи от по 300 човека.
През 2015 година 6000 участника стартират от около 60 държави. Има 2000 доброволци и комбинираното изкачване ( денивелация) е около 9000 м. Изгарят се и около 25 000 калории. Всеки е самостоятелен и трябва да се справя с проблемите сам на пътя или стигне до следващата контрола където обикновенно има доктор, механик, зала за спане, душове и стол за хранене.
От България бяхме 29 човека. 28 завършили и единствения който не успя е на 80 години като само смелоста да стартира предизвиква страшно усещане. Аз от години живея в САЩ но съм с Българско гражданство. Стартирах в този спорт през 2001 година когато все още се зараждаше в България. Сега е доста развит и много хора вземат участие. Специално си купих и униформа на Българския отбор и имах знаме което се ветрееше на колелото през цялото време. Там бяха и създателите на движението в България, с които съм карал от далечната 2001-а година. Лазар Владиславов от Сливен и Димитър Балански от Исперих.
Пристигнах 2 дни по рано, сглобих си колелото , минах инспекция и регистрация. Развявах гордо Българския екип който беше и най – красивия.
Стартирахме привечер следващия ден и групи от по 300 човека потеглиха. Всеки носи чип на крака за да е проследен кога минава през контролите. С другите двама поповчани не можахме да караме много заради стартовите времена и размера на събитието.
Скоро се събрахме 7 човека от Българския отбор като повечето бяха от Одесос Варна. Още първата нощ единия колоездач имаше проблеми със стомаха и трябваше да го чакаме, и да си помагаме. След 10 часа и половина бяхме минали 220 км. Идеята беше да продължим колкото може по- дълго без спане ако е възможно. Щяхме да имаме повече време за спане по късно.Карах заедно със същата група до километър 310, където стигнахме за 16 часа. Темпото беше много бързо и висяхме доста по контролите. На мен това не ми проработи заради стари проблеми с коленете. Трябваше да променя стратегията и им казах да ме оставят.
Карах по бавно и гледах да свърша набързо в контролите. Пак се засичахме по същото време там, но се натоварвах по-малко. На следващата вечер в 20:00 часа за 25 часа бях минал 449км. Пристигнах в Lоudeac. Там загубих 5 часа да чакам на опашки за спане, душове и храна. От тук нататък това ми костваше и трябваше доста здраво да карам за да стигна до следващите контроли навреме. Доста е трудно сам през ноща, когато не си в група, а и температурите паднат.
Французите ни третираха като супер звезди и ръкопляскаха дори в най-малките градчета и селца. Имаше маси с вода и може би дори домашни сладки. Стари колелета бяха направени от слама по поелтата и колелета закачени по врати , покриви и стени на пътя.
Държаха и знаци в ръцете си, крещейки неистово за да ни подкрепят. Дори в 4 сутринта когато съм сам се чува някой да си отваря прозореца и крещи за кураж – “Bon Courage” и “Bon Route”. Тръпки те побиват.
На сутринта стигнах Carhaix – 525 км за 35 часа след малко сън. Все още се движех по план. Умората си каза тежката думата и се наложи да се правят почивки за вода, храна, разтягане на мускулите. С приближаването на Брест и изкачването стана по сериозно. Бяхме заедно с Биляна и Димитър Балански от Исперих, Лазар от Сливен и други Българи. Всеки кара неговия си маратон взависимост от неговата стартова група и стратегия.
40 км преди Брест усетих че не мога да сменям скорости. Оказа се че жилото отзад е скъсано. Спрях до един французин на пътя, той държеше колелото, а аз се ровех за части. Моето резервно жило се размотаваше и нямаше да мога да го оправя. След още 45 минути загубено време му казах че трябва да заминавам защото времето ме притиска, а и в Брест има механик. Той се учуди как ще пристигна, но ме укоражи с думи. Чу се пак – “Bon Courage”. Трябваше да стоя изправен на най-трудната скорост до Брест. Единствената ми скорост в момента.
Мозъкът ми не работеше много добре заради умората и километрите. Можех да преместя оптегача механично по-нагоре и да бъда пак на една скорост, но по-лесна. Но ако беше лесно, нямаше да е интересно и епично. Отиде ми съня за деня, отново !
В Брест оставих колеото за ремонт докато ям. Вместо един час отне почти два. Вече бях загубил първата нощ три часа заради чакане по опашки, и сега почти 3 часа заради повреда. Здраво каране ме чакаше за да хвана следващата контрола преди да затвори, следователно да съм дисквалифициран.
В Брест се срещнах със Steve Abraham който е от Англия и се опитва да счупи световния рекорд на Tommy Gotwin за най много километри в една година – 75 000. Снимахме се заедно и продължих. Ако само знаеше той през какво преминавам. Казах му все пак да има респект към нас Българите. Карал съм с една скорост 40 км до тук. Той се позасмя.
В Брест Димитър Балански който е карал пет пъти този маратон ми даде съвет. Да не губя повече време по контроли ако искам да завърша. Бях притиснат до стената. На контролите само подпечатвах картата си и продължавах. Храна , вода и спане по пътя ( както доста хора и правеха).
Вече всички бяха уморени и се виждаха хора да заспиват на колелетата, да спат по канавки, ниви, пейки, беседки, автобусни спирки.
Разбрах че има и участник който е починал. Сърцето му е спряло. Стана ми гадно за момент. Но нашия спорт е доста себеизискващ. Не само физически, но и трябва да си доста здрав в главата да успяваш да се пребориш с постоянните предизвикателства по пътя.
Спах в царевична нива която има завет, а и пръстта е по мека заради обработването.Бих спал там отново!
До сутринта на следващия ден бяха отминали 867 км и 62 часа. През нощта беше доста студено. Добре че се съюзихме с една Шведка – Ани Йохансон ,за да си помагаме с фаровете, упътването. А и времето върви когато има с кого да си говориш през нощта.
С приближаването на 1000-я км тялото ми беше доста зле физически. Трудно си държах главата изправена заради мускулите на врата,които бяха изтощени. Коленете ми все едно бяха подпалени, китките, дланите и ходилата надути като балон, кожата нацепена. През това минаваме коломаратонците.
На следващия ден се съюзихме пак с повечето от Българската група. Оказа се че им откраднали 4 колелета за 10 000 лв и въпреки това всички караха. Последните 2 дни карах с Пламен Байрактаров от КК Хасково.И неговото колело беше откраднато. Използваше велосипед с обикновенно кормило и не можеше да сменя захвата си. Ръцете му бяха доста зле. Не можеше и да се заключи за педалите с обувките си защото бяха обикновенни. Завършихме заедно като си помагахме много един на друг. Шапка му свалям !
Преминаването на границата от 1000 км беше специален момент. Бяха изминали 72 часа. Все още продължавах да се боря и въртя педалите напред.
Отново се свечеряваше . Бяхме заедно с Пламен. От време навреме настигахме, или бяхме настигани от други Българи.Чуваше се и Българи Юнаци. Карахме внимателно през нощта. След толкова километри имаше доста хора които се отказваха. А и доста които рискуваха в опасни ситуации. Все едно си заобиколен от зомбита на пътя !
След много перипетии и проблеми стигнахме до предпоследната контрола. Започна и да вали. Беше гадно. Пламен заспиваше на колелото и трябваше да му помагам може би 30 км до контролата да стои буден. Той ми помагаше на по ранен етап когато аз имах проблеми. Бяхме добър отбор двамата ! Добре осветени през нощта, винаги имаше 10-а колоездачи залепени зад гърба ни, да пестят енергия от насрещен вятър, и да използват нашите светлини. Аз ги наричах ” лепенки” 🙂 .
Пламен Стартира във група след мен и беше напред със времето. Валеше и дъжд. Трябваше да се разделим ако исках да завърша. Той имаше повече време. Трудно решение, но нямаше как да рискувам толкова много труд накрая.
Хапнах за 5 минути, напълних джобовете с храна и продължих. Валеше като изведро. Силите угасваха. Оставаха 70 км и имах 5.5 часа. Звучи лесно но след 1165 км не е. След няколко спирания заради проблеми със задържане на храна и течности срещнах други от моя клуб във Вашингтон по пътя. Всички около мен се движеха бавно и мълчаливо.
Това бяха най-коравите колоездачи. Последните войни от тия 6000 човека които стартираха преди 3 дена. В лицето им все още се четеше увереност. Бяхме прогизнали и всяка следваща контрола ни се струваше по надалеч. Пет километра преди финала Пламен от Хасково се оказа че е пред мен и се съюзихме отново. Бях много щастлив. Заедно се придвижвахме към финала след всички проблеми през които преминахме заедно. Чувстото беше неописуемо. Продължаваше да има хора по улиците със звънци, табели, крещейки от кеф, все едно е финала на Обиколката на Франция. С пристигането на Колодрума в Сейнт Куентин имаше ръкопляскане и още снимки.
Приключих. Успях. Не можех да повярвам. Чаках този момент от 2001 година когато почнах с този спорт на 16 години.
На козирката си написах че го правя заради моята мама коята се спомина преди 2 години, за да ми вдъхва кураж в трудни моменти. Сигурен съм че е горда докато ме гледа от небето.
Stoychev Ultracycling 
2 comments
Comments are closed.